Смъртта е ново начало

Според Аюрведа, в мига на смъртта за грубото материално тяло, петте елемента - земя, вода, огън, въздух и етер, пространството, в което се движат мислите, се връщат обратно към своя космически източник.

Смъртта докосва първо елемента земя и той започва да се разтваря в елемента вода. Чувството за здравина и стабилност постепенно изчезва. Надделява усещането за размиване на контурите на тялото и за втечняване. Постепенно всичко започва да става все по-тежко, работата на органите спира, а чувствителността към промените осезаемо намалява. 

Постепенно усещането за втечненост преминава в чувство на топла замъгленост. Водата започва да се разтваря в огъня и се появява чувство на лекота. 

Когато огънят започне да се разтваря във въздуха, двойнственостите на материята (добро / лошо, студено / топло и т.н.) загубват своето значение. Преобладаващо е чувството за нарастваща и все по-фина безграничност. 

Когато въздухът започне да се разстваря в етера, възниква усещане за липса на каквито и да било ограничения. Постепенно издишването става по-дълго от вдишването, напълно изчезва чувството за форма и функция. 

Душата, покрита от трите фини елемента (ум, интелигентност и фалшиво отъждествяване с материята), вижда накрая на тунела светлина и се упътва към нея, за да продължи своя вечен път.

Бъдете повече себе си

Бъдете все повече себе си.

А какво значи "себе си"? Знаем ли кои сме? Коя е тази дълбока, истинска наша същност?

Дали това е умът ни? А може би са нашите сетива? Не е ли това интелигентността ни? А дали "себе си" не наричаме лъжливото ни отъждествяване с материята? А нашите мисли или желания? Не са ли те истинско ни "аз"?

Какво е умът? Този, който избира вместо нас какво от всичко, видяно от очите, да ни предостави за гледане? Или може би този, който пледира да изпълним всички желания на сетивата, дори и да не искаме? Този, който си пее идиотска песничка, която не харесваме и не иска да спре, започвайки отново и отново? Това ли сме ние?

А какво са сетивата? Вечно ненаситни и стремящи се към сетивните си обекти, готови да се свържат с тях на всяка цена и при всякакви обстоятелства? Това ли сме ние? Действащи, сякаш по чужда прищявка в несвойска ситуация? Изреченията "И се чух да казвам..." или "Докато си мислех, че владея ситуацията, се видях да отпрашвам..." не са ли до болка познати?

Какво е интелигентността? Тази, която се крие предателски в тъмното, паднала на колене пред ума, без да защити истината, за да разберем кое е добро и кое - зло? Това ли сме ние?

Какво е отъждествяването с материята? Разбирането: "Аз съм това тяло и всичко, свързано с него ми принадлежи". Наистина ли можем да бъдем тленното си тяло? И как може да ни принадлежи нещо, ако не можем да го контролираме? Илюзията, че нещата ни принадлежат непрекъснато се разпада пред очите ни, но ние я закрепваме, залепваме и възстановяваме отново и отново, за да не би случайно да излезем от нея.

Какво са желанията ни и кое ги поражда? Знаем ли изобщо какво наистина искаме? Не сме ли често дълбоко разочаровани от случавщото се независимо, че до вчера сме го искали? Това ли е "себето"?

А какво са мислите ни? Дали са нежен ромон на поток или бъркотия, с която се надвикваме, ние не можем да ги спрем, а често - и да ги променим, мислейки си, че са креативен монолог на душата?

Душата?

Какво е душата? Покрита под всичко това и с изключен звук, за да не бъдем обезспокоявани от самите "себе си".

Много неща попадат в стомасите, вместо в сърцата ни. Така е с кравите, например. Те са обичливи и закачливо своеволни създания, ако бъдат оставени на свобода да решават какво да правят с живота си. Когато попаднат в сърцето ни, можем да разберем природата им на вечни живи същества, които не са това тяло, а душата пребиваваща в него, също като нас. За съжаление, много от нас избират кравите да попаднат в стомаха им и така се обричат никога да не разберат толкова много прекрасни неща от живота.

***Заблудени души,
заблудени желания --
някъде между небето и земята.***